ПСИХОСОЦИАЛНА ПОДКРЕПА
на онкологични пациенти и близките им
Партньорство и злокачествена болест
Диагнозата тумор причинява стрес, освен у пациента, така и у партньора и членовете на семейството. Пациенти и партньори често описват подобни реакции към диагнозата, включително шок, дистрес, тревожност, депресия, страх и несигурност. По правило тези чувства са най-силно изразени по време на поставяне на диагнозата и хоспитализацията за операция и лечение, но продължават да се наблюдават и след лечението.
Взаимното споделяне и обсъждане между партньори на свързаните с болестта чувства, възгледи и проблеми има силни ефекти върху психологическото благосъстояние при онкологични пациенти, особено при претърпели по-голямо физическо увреждане. Обратно, липсата на обмен на свързаните със злокачествената болест опасения компроментира партньорските отношения. Ако взаимоотношенията са били трудни отпреди, е възможно след диагнозата да се затруднят повече. Липсата на открита комуникация по въпроси, свързани с болестта, вреди на отношенията и психологическото благополучие, дори когато единият или и двамата партньори крият проблемите и чувствата в опит да предпазят себе си и/или техния любим човек.
В процеса на приемане на диагнозата съществуват няколко фази, които по своята същност представляват защитен механизъм. Полезно е да знаем за тях, тъй като би било по-лесно да разберем своите, а и чувствата на партньора.
Отрицание. Характерни за тази фаза са мисли и изказвания като: „Чувствам се добре и не съм болна/ен“, „Няма как това да е истина“. Някои хора се опитват да проверят диагнозата, изискват нови изследвания или търсят нови и нови лекари. Някои просто отричат, че им е поставена подобна диагноза. Има и такива, които изпадат във вцепенение. Често те се изолират от семейството си, близките и приятелите си.
Отрицанието е естествен защитен механизъм и помага на човек да поеме от емоционалната травма толкова, колкото и когато би могъл. То е съзнателен или несъзнателен отказ да се приемат факти и информация от реалността, която е свързана с травмираща ситуация.
Гняв. Характерни за тази фаза са мисли и изказвания като: „Защо аз? Не е честно!”, „Как може това да се случва точно на мен?!” и „Кой е виновен?”. В този втори стадий човек признава, че отричането не може да продължи. Когато пациентът преминава през фазата на гняв, за него е трудно да се полагат грижи, защото в него бушуват силни емоции. Зад гнева е скрита собствената болка. Гневът е фаза от лечебния процес. Необходимо е той да се почувства, да се изрази и преживее, въпреки че изглежда безкраен. Колкото повече се преживява гневът, толкова повече той намалява. Зад него има скрити много други емоции, но той е най-често срещаната и изразявана.
Гневът може да се разпростре над семейството, приятели, лекари, собствената личност и значимите други. Обикновено това не е целенасочен процес, човек няма за цел умишлено да наранява хората около себе си. Подобно недоразумение би могло да доведе до затруднени партньорски взаимоотношения.
Договаряне. Характерни за тази фаза са мисли и изказвания като: „Ще направя всичко в замяна на още няколко години живот!”,“Господи, никога няма отново да се ядосвам на жена ми/мъжа ми, ако я/го оставиш да живее!”. В нея присъства надеждата, че човек може да промени ситуацията по някакъв начин. Подобно договаряне често включва краен срок на действие на сделката, който човек сам посочва. Например, човек моли да оживее или да се излекува до рождения ден на детето или до друга значима дата или събитие. Обещанията могат да включват промяна към много здравословен начин на живот, посветеност на другите и т.н. Този процес бележи ново ниво на приемане на диагнозата.
Отчаяние. Характерни за тази фаза са мисли и изказвания като: „Толкова съм тъжен, за какво да се занимавам с нещо?”, „След като ще умра скоро, какъв е смисълът?”. Именно поради тази причина човек може да стане мълчалив, да отказва да се среща с хора и да прекарва повече време като тъгува и плаче. Човек има нужда и право да се оттегли и да почувства тъга, недоумение, съмнение и търсене на отговор на въпроса: „Изобщо защо да продължавам?”. Прекалените опити да бъде утешаван, ободряван или развеселяван могат да звучат нелепо и цинично. Важно е да се знае, че тази фаза не е знак за умствен проблем, а съответен отговор на преживяване на загубата на здраве и не носи характеристиките на клиничната картина на депресията.
Приемане. Характерни за тази последна фаза са мисли и изказвания като: „Всичко ще бъде наред!”. Целта на тази фаза е да се приеме, че новата реалност е постоянна. Тя никога няма да се харесва, но е необходимо човек да се научи да живее с нея. В тази фаза пациентът трябва да се научи и да преподрежда и сменя социалните си роли, да делегира част от тях на други хора или самият той да поема нови. В емоционално отношение фазата на приемане води до преживяване на повече добри за сметка на лоши дни. Човек започва да живее отново и да се наслаждава на живота.
Всяко преживяване е толкова дълбоко индивидуално, колкото индивидуален е животът или отпечатъкът от пръста на всеки човек. Затова и посочените фази могат да се преживяват от партньорите в различна последователност, времетраене и интензивност. Предположенията за това как се чувства другия биха могли да доведат до недоразумения, които да затруднят взаимоотношенията. Откритата комуникация в двойката би довела до изграждане на нови, пълноценни и изпълнени със смисъл партньорски взаимоотношения.
Семейна терапия е емоционално-фокусирана и работи по посока на осъществяване и улесняване на откритата комуникация в партньорските взаимоотношения.